Десислава Костадинова,
д-р по история, Институт за исторически изследвания
при Българска академия на науките,
Секция „Помощни исторически науки и информатика”
д-р Десислава КОСТАДИНОВА е родена на 17 април 1980 г. в гр. Елин Пелин. Основно и средно образование завършва в гара Елин Пелин. В СУ „Св. Климент Охридски“ следва история и през 2005 г. става магистър по „Архивистика и документалистика“ с дипломна работа на тема „Архивът на Кюстендилския пограничен пункт (К.п.п.) на ВМОРО (1896-1912 год.)“.
Работила е като журналист на свободна практика и държавен служител към Министерство на труда и социалната политика, Агенция за социално подпомагане и към Външно министерство.
През 2019 г. защитава докторската си степен в Института по история при БАН на тема „Развитие на помощните исторически науки в България след Втората световна война. Историографски и библиометричен анализ“.
От 2017 г. работи в архива към Институт по механика – БАН, а от 2021 г. и към Института за исторически изследвания към Българската академия на науките като историк към Секция „Помощни исторически науки и информатика“.
Книгата на Чавдар Ветов е логично следствие от близо десет годишната му работа по изследване на българските фотографски документи като извор за българската история. Основите на тези проучвания бяха положени през 2012 г., когато той започна работа по докторската си дисертация в Института за исторически изследвания на тема „Фотодокументите (ХІХ – средата на ХХ в.) като исторически извори и тяхното съхранение в архивните институции”. Проучванията на Ч. Ветов обхващат хронологическата рамка от създаването на фотографията през първата половина на ХІХ в. в Западна Европа, проникването на новия изобразителен метод в българските земи и развитието му до 1944 г. Тук ще представя кратки данни за неговата дисертация, така както са дадени от самия автор1. В този период фотографията трайно се разпространява както в големите градове, така и в малките населени места, оформя се и като занаят. Снимките се превръщат в носители на разнообразни сведения за българското общество. Те отразяват създаването и развитието на свободна България. Тъй като след събитията от 9 септември 1944 г. настъпват коренни политически, социални, икономически и културни промени в българското общество, тази дата е възприета като горна граница на изследването. Разгледани са архивохранилища, създадени след края на Втората световна война, но в тях са представени и анализирани фотоматериали, свързани с периода преди средата на 40-те години на ХХ век.
Относно своята дисертация, авторът заявява, че неговата цел е разработването на няколко съществени въпроса, част от които неизяснени, други частично поставяни в научната ни книжнина: да осветли основните периоди в историческото развитие на фотографията – т.е. да се представят в кратки щрихи ключовите моменти от зараждането и развитието на новия изобразителен метод в Западна Европа, както и неговите основни белези и характеристики. Подходът е чрез анализ на общото развитие да се премине към частното проявление. Разглежда се пътят на фотографското изкуство от Западна Европа – през Османската империя, до разпространението му из българските земи.