Никола Попов – непознатият или почти неизвестният в родната история! От забвение го изведе Лазар Георгиев /1927-2017/ с последната си книга. Озаглавена „Сам сред свои и чужди”.[1] Авторът я определя като „Документална повест за един българин – съветски разузнавач” – за родения в село Кирово, живелия и училия в Голямо Буково, в Грудово /сега Средец/ Никола Попов.

И това е обективна оценка. Да, по форма е повест, която трябва да се приема за достоверна, защото о. р. Лазар Георгиев остави научна диря като изследовател на военната история, генеалогията, социалната антропология, нумизматиката. Той използва широката палитра на художествения изказ, основан на документални свидетелства, но верен на генеалогията – той предлага и родословно дърво на своя герой. За отбелязване е, че с кратки биографични, а в някои случаи и генеалогични данни са съпроводени пояснителните бележки за упоменатите в текста личности и местообитания.

По повод палитрата на живото повествование припомням извечната истина, изречена още от Салустий……”не оня восъчен образ…”[2]

Отклонението, което направих, е за да подчертая осъзнатия дълг от Л. Георгиев – да пресъздаде и остави за днешните и идните поколения образа на герой, воден и верен на своите идеали, на своето верую. И още – да възкреси спомена за Н. Попов, забравен по субективни причини от своите, а от чуждите – само двама полски автори са писали за него, а през 1977 г. в Краков е поставена паметна плоча пред жилището, където е живял под псевдонима Стоян Владов, след шест години 24-то основно училище в Краков е наречено на неговото име, разкрит е и музей за живота и дейността на патрона, чиито портрет и днес е в залата.

Авторът споделя: „За съжаление трябва да признаем, че и този път чужди автори първи се наредиха в щафетата, докато през това време негови бойни другари като Иван Винаров, Борис Милев, Иван Крекманов и други, с които е работил на различни места в Европа, не казаха и дума за него в книгите си или поне да пояснят причините за мълчанието си, защото истината само до време може да се крие”.

И за да разкрие истината Л. Георгиев се отдава на къртовски труд по издирване на архивни документи и събиране на спомени от останали живи негови сътрудници и другари. Списъкът на устните извори е дълъг. Под влияние на бившия кореспондент на „Красная звезда” в Полша полковник Валентин Кирязов в продължение на много години Лазар Георгиев събира спомени на почти всички живи сътрудници и другари на Никола Попов, сред които са Петрана Илиева – Ларше, Илия Хайдуков, Куйо Куев е др. Частична информация открива и в спомени на починали вече съратници, родственици и съселяни на Попов. Ценна информация получава от живеещите в Москва – съпругата Невена Попова, дъщерята Адриана, сина Василий. Достоверни данни са открити в държавни, партийни и други ведомствени исторически архивни средища в София, Пловдив, Варна, Бургас, Монтана, Благоевград.

Автор на книгата о.р. Лазар ГЕОРГИЕВ

Към издирвателската работа на Лазар Георгиев благосклонно се отнасят и помагат организации като Червения кръст в гр. Арлозен, Германия, Министерството на вътрешните работи в Австрия, Министерство на социалните грижи в Чехия, Министерството на отбраната на бившия Съветски съюз, личности като архитект Георги Бонев от Виена, полския журналист Ян Мóсква от Варшава, инженер Димитър Мирински от Новосибирск, градинари от Краков, някои от които са се завърнали в България.

Постигнал методологичното изискване за събиране, анализиране и класифициране на възможно най-пълната база документални извори, авторът изгражда своето документално художествено повествование, проследявайки живота на Никола Попов от 1911 г. до неговата кончина в крематориума – както е отбелязано с езика на хронологията – четиридесет и седем дни преди 9 септември 1944 г. и двеста осемдесет и шест дни преди 9 май 1945 г. – Ден на победата, празнуван в наше време и като Ден на Европа.

Кратък е житейският път на Никола, но е преизпълнен с низ от събития, в които доказва своята воля за отдаденост на приетата роля на разузнавач до жертвоготовност. Л. Георгиев повежда читателя по този житейски път. Първата „среща” е с човека Никола Попов. Неговата добродетелност се усеща и в разговорите с хазайка, при която е на квартира като ученик в Минно-огнярското училище в Русе, и в контактите със съидейниците от социалистическия кръжок в училището, по-късно и в София, където започва работа като начинаещ машинист. Лека-полека, от разговор на разговор, от събитие на събитие живописното перо на Л. Георгиев започва да обрисува чертите на комуниста-идеалист Никола Попов, на изграждането на неговата воля и вярност да служи на своето верую.

Волята и верността се проявяват, когато е член на Окръжния комитет на БКП в Бургас, като ръководител на Септемврийското въстание в планинския район на Карабунарско, като участник в пренасянето на оръжие през Черно море от Севастопол до Варна и Бургас. Той поема ръководството на техническия пункт в Инджия /в бивша Федеративна Република Югославия/ на канала София – Виена. Става представител на Международната организация за подпомагане на революционерите във Франция. В края на своя бурен житейски друм той е резидент на разузнавателната група с кодовото наименование „Монблан” в Полша. Никола Попов е действал като разузнавач под псевдонимите Янко Музиканта /той действително е бил музикант в известния за времето Бургаски оркестър на Константинов/, също: Кольо Македончето, Иван Петров, Станко Кукец, Черния, Мимико, Стоян Владов и други. По устни податки Никола Попов е имал срещи-разговори с Димитър Благоев, Георги Димитров, Васил Коларов, Кръстьо Раковски, Палмиро Толиати.

Малко се знае, а и не са открити архивни документи за дейността в партийното разузнаване в Пловдив и Бургас, за активното му участие като деец на Коминтерна и Международната организация за подпомагане на революционерите не само във Франция, но и в други европейски страни. Не са разкрити все още всички архивни извори за дейността му като разузнавач, който е изпращал до Центъра в Москва важни сведения за настъплението на фашистката идеология и подготовката на германската армия за последвалата Втора световна война. Малко са податките и за връзката му с други съветски разузнавачи, сред които е Герхарт Кегел във Варшава и Рут Вернер в Гданск. До второто разширено и допълнено издание на книгата може би ще се открият още архивни документи от официален и личен произход, защото много от засекретените до скоро архивни фондове постепенно се откриват у нас и в чужбина, ще започне и тяхната дигитализация.

Корица

И досега откритото от Л. Георгиев е достатъчно, за да бъдат описани достоверно, макар и с езика на художественото повествование, делата на разузнавача Никола Попов. Знае се, че съдбата на всеки разузнавач е съпътствана от стратегията и тактиката на контраразузнаването. Стратегията е ясна – да се разкрие и унищожи цялата верига от участници. Тактиката за Никола Попов включва опити за внедряване на мними съучастници. През 1938 г. в Краков, където той работи като градинар, изградил е авторитет под псевдонима Стоян Владов, пристига Слави Бъчваров уж като студент по право, но със задача да слухти не само за Попов, но и за българите-градинари от другите полски градове. Не успява, защото характерните черти на контраразузнавача са подлост и страхливост.

А Хитлер напредва в превръщането на Европа в пламъците на войната. Гестапо също е в „разгара си”. Идва провалът от полския офицер Ян Ласота, също от системата на разузнаването. Никола Попов е в ръцете на Гестапо. Следват варварските мъчения, но неуспешни. Със силата на духа Никола не издава ни имена, ни явки. Гестаповци решават, че им е нужен още. От Освиенцем, където не е Стоян Владов, нито Никола Попов, а № 119553, е преместен в концлагера Маутхаузен на австрийска територия. Тук е под № 34103, а върху арестантските дрехи са щамповани червени триъгълници. Това е бил символът на „опасен политически концлагерист”.

Съсипан не духовно, а физически, изпаднал в безсъзнание, той е отнесен в крематориума и… „не усети нито смъртта, нито жарта на огъня”. Силен като художествен изказ, но тъжен, много тъжен край в личен, в родов, в общочовешки план. Денят на кончината на българина – съветски разузнавач, Никола Попов е „неделя, двадесет и трети юли 1944 г. Не доживява „Ден победы”, „Деня на Европа”.

За добро или лошо не доживява и забравата – от своите сънародници. Едва през септември 1988 г. в Грудово е организирано юбилейно тържество. Салонът е препълнен не само с неговите щатни сътрудници от страната, но и приятели от Странджанския край, и родственици, сред които са най-близките – дъщеря му Адриана със съпруга си от Москва. Поради служебни причини синът му Васил не успява да присъства, както и съпругата му Невена – поради напредналата възраст. Лазар Георгиев подчертава: „Най-после за него, както и в страната Никола Попов получи полагащото му се обществено признание”. С указ на Държавния съвет на НРБ е награден посмъртно с ордена „Народна свобода” и е дадено званието „Активен борец против фашизма и капитализма”, открит е бюст-паметник, назована е улица на неговото име. Българската телевизия излъчва и документален очерк за Никола Попов. В стихотворението на Янаки Петров „Реквием”, посветено на Никола Попов, е казано: „Ти не си само герой. Ти си един от мъчениците на нашата вяра. Затова твоята памет се оказа безсмъртна”.

„Умря, за да се обезсмърти”, е апотеозът на документалната повест „Сам сред свои и чужди” за българина – революционера и интернационалиста Никола Попов.

Повтарям, че право на автора е да избере вида словесна палитра, но допълвам, че Лазар Георгиев използва подхода и на социалната антропология. Образът на Попов е жив, но обективен, защото е основан на документални извори на историческа информация. По същия начин са представени „образите” на отделните социални групи, различаващи се по своята ценностна система, по своя народностен „ген”. Припомням, че и книгата „Мировянските ми ти работи” е от вида социална антропология, както е отбелязал проф. М. Веков в изследването, посветено на историята на българската генеалогия в годините на прехода.[3]

Л. Георгиев прилага и художествения изказ, и родословния подход, и фотографските илюстрации, за да разкрие исторически факти за личности и събития, за характерологични черти на едни или други социални групи. На задната корица на книгата си авторът откровено споделя: Драги Читателю, Преди 90 години, когато съм имал щастието да се родя, непозната врачка влиза в нашата недовършена къща. Чула гласа ми и с мили очи изрича на майка ми: „Па да стане инженерин, че тоя дом иска ръка, докато се уреди и третия етаж!” В гимназията ми вървеше математиката, но инженер или архитект не станах /преотстъпих това право на по-малкия си брат Руско/, защото театърът ме зовеше. На бегом преминах и през тая фурия. Писането от рано ми стана първа потребност и три десетилетия отдадох на военния печат. Какво ли не творях и кое ли издание подминах? От репортажа и очерка, изследователската статия и книга, включително превода и кореспондирането на чуждия печат до тази задълбочена повест – това не е малко на брой. Още повече, че мениш географското местопознание – от центъра на Шопландия до безмълвната Странджа и Европа…Нали затова Съюзът на журналистите ме окичи с две златни пера! Ще успея ли да извоювам и третото?” Успя. Управителният съвет на Българската генеалогична федерация те удостоява за втори път със званието „Почетен член” на Българската генеалогична федерация.


[1] Георгиев, Л. Сам сред свои и чужди. С., 2016, 366 с.

[2] Салустий. Исторически съчинения. С., 1982, с. 30.

[3] Веков. М. Българската генеалогия в годините на прехода /1990-2015/. С., 2017, с. 168-169; Веков, М. Българската генеалогична книжнина – от емоционален към научен подход. – Родознание/Genealogia, 2016, № 1-2, 20-21.