Кръстьо Раковски – български, румънски, съветски политик и дипломат

Роден е на 1 (стар стил) – 13 август (нов стил) 1873 г. във възрожденския Котел, в семейството на котленците Мария и Георги Станчеви. Кръщават го Кръстьо (в историята той остава по-известен с руското име Христиан Георгиевич Раковский). Родее се с Георги Раковски (*1821 †9.Х.1867), защото майка му Мария е дъщеря на Нанка Търпанска, която е сестра на бележития български революционер – основоположникът на революционното движение за освобождение на България.

Детството на малкия Кръстьо започва в Мангалия, Румъния, където родителите му закупуват земя. По-късно учи във Варна и в Габрово. Във Варна приема името Кръстьо Раковски. Гордостта му от родството с Патриарха на национално­освободителното движение го мотивира да издири запазените документи от официален и личен произход и през 1910 г. да предаде архива на Г. С. Раковски на Етнографски музей в София.

Промени в идейната нагласа на Кръстьо настъпват от 1890 г., когато започва да следва медицина в Женева, Швейцария. Тук попада под влиянието на социалистическите идеи. Продължава образованието си в университетите на Берлин и Цюрих, а докторската си дисертация по психиатрия защитава в университета на Монпелие, Франция.

Той е сред основателите на Женевската група на българските социалдемократи. Активна е дейността му на Втория интернационал и на Българската работническа социалдемокра­тическа партия (БРСДП). Участва и в учредяването на Третия (Комунистическия) интернационал. От 1905 до 1917 г. е сред водачите на румънското социалистическо движение. Посочените, но и редица още факти определят по-нататъшната му съдба на борец за осъществяването на комунистическите идеи, в които е вярвал, на дипломат, управленец, но и на жертва на сталинските репресии.[1]

За Кръстьо Раковски излезе значителна историческа литература в последните години но, все още са малко изследванията за неговата дейност в края на Първата световна война. Това определи и акцентът в настоящия анализ. По това време Раковски е председател на Съвета на народните комисари на Украйна. Този факт изиграва положителна роля за установяването и укрепването на българо-украинските връзки.

Влизането на Румъния през август 1916 г. в Първата световна война става повод за разправа на румънските власти със социалдемократическото движе­ние в страната. Една от първите жертви на репресиите е Кръстьо Раковски. Като един от най-видните дейци на Румънската социалистическа партия тогава той е арестуван и хвърлен в затвора за антивоенна дейност още в първите дни на войната.

Революционните събития, разиграли се в Русия през 1917 г., стават стимул за разгръщането на революционното движение и в Румъния. Един от лозунгите, издигани но време на антивоенните демонстрации, е и искането за освобожда­ването на Раковски от затвора. В руската социалистическа преса също се разгръща кампания за освобождаването му. До Временното правителство в Русия, установило се през февруари 1917 г., са изпратени много писма и телеграми с такова искане. Това става повод министърът на външните работи на Временното правителство П. Н. Милюков да се обърне към министър-председателя на румънското правителство Й. Братиано с предложение Раковски да бъде освободен[2]. Братиано обаче отказва. Не румънските власти освобождават от арест Раковски, а революционните войници. Това става на 1 май 1917 г., когато Ра­ковски е освободен от затвора на гр. Яш. По-късно той ще напише знаменитата си мемоарна книга „Арест и освобождение“, която излиза на български език през 1919 г. Тя не е позната нито на румънския, нито на руския читател.

В същия ден, 1 май 1917 г., Кръстьо Раковски произнася реч на митинг, като отбелязва значението на руската революция за румънския пролетариат. На митинга той се среща с Е. 3. Волков – бивш руски емигрант в България[3]. Още същата вечер, поставил се на разположение на руските войски, българинът заминава за Одеса, където също така произнася антивоенни речи[4].

От Одеса Раковски се отправя за столицата на Русия – Санкт Петербург, откъдето ще продължи борбата против войната. Той още не е член на болшевишката партия. Ще стане такъв през януари 1938 г. По много въпроси Раковски има различия с болшевиките и Ленин. Активната му антивоенна пропаганда обаче започва да дразни Временното правителство на Русия и то го заплашва с изселване. Даже старият приятел на Раковски – Г. В. Плеханов, който вече се е върнал от емиграция, чрез своя вестник „Единство“ му напомня, че бъл­гаринът може да бъде изгонен от Русия като чужденец и че не бива да злоупотребява с оказаното му гостоприемство.

Освобождаването на Раковски от румънския арест предизвиква недоволството на военния министър на Временното правителство А. И. Гучков, който осъжда тези, които „самоволно“ са освободили „агента на германската армия“. В щаба на войнишките и офицерските депутати на румънския фронт е получена телеграма от руския военен министър, че Раковски „е агент на германците“. Веднага след това съветът се обръща към писателя Кароленко, близък на Раковски, да им каже мнението си за него и може ли да се допусне, че българинът е германски агент, който иска отслабването на руската армия. Кароленко счита за свой морален дълг да обясни, че Раковски не може и не е агент на германците. „Това е – казал той – злостна клевета, разпространявана от про­тивниците на румънските социалисти“[5]. Своето мнение близкият приятел на Раковски и виден украински писател В. Г. Кароленко споделя и по страниците на московския вестник „Русские ведомости“[6]. Раковски благодари телеграфически на Кароленко за оказаната му поддръжка[7].

През лятото на 1917 г. кампанията против Раковски в Русия взема широки размери. В нея се включва и известният публицист В. Л. Бурцев, спечелил си слава след гръмкото разобличение на провокатора Е. Азеф (шеф на бойната организация на есерите) като агент на тайната полиция. Сега Бурцев излиза със статия в руския печат, в която без доказателства твърди, че Раковски е бил платен агент на германското разузнаване[8]. В отговор на Бурцев отново се намесва Кароленко, като заявява в печата, че „Ако той е немски агент, то тогава аз съм негов укривател“[9].

В Петроград Раковски установява контакти с Роберт Грим, който пристига там като ръководител на група цимервалдци. В края на май 1917 г. Раковски участва в съвещанието на цимервалдците, което трябвало да вземе участие в свикването на Трета цимервалдска конференция в Стокхолм през септември 1917 г. Както е известно, на съвещанието в Стокхолм Раковски спори с Ленин по въпроса за въоръженото въстание, тъй като той считал, че съветите могат да дойдат на власт не непременно чрез въоръжено въстание, а и по мирен път, легално. По-късно по този повод Раковски ще си спомня: „Аз споделях общото недоверие на западните, даже и на най-лявото течение, за възможността да се построи социализмът в Русия. Под влиянието на цялата социалдемократическа литература до този момент ние очаквахме от Русия избухването само на буржоазнодемократическа революция“[10].

Временното правителство и особено неговите ръководители, знаейки, че Раковски не принадлежи към никаква политическа партия, искат да използват авторитета му сред руската социалдемократическа партия, като го привлекат на своя страна. Но Раковски не отива на сближение с Временното правителство, защото счита, че то ще насочи революцията но погрешен път. Раковски обаче още не споделя гледището и на болшевиките. Ситуацията в Русия през тези месеци е извънредно сложна. Грешки допускат и болшевиките, и меншевиките.

След опитите на болшевиките за държавен преврат през юли 1917 г. Временното правителство предприема масови репресии срещу партията на Ленин. Търсен е и Кръстьо Раковски с цел да бъде арестуван и изгонен от страната[11]. Юлските събития предопределят по-нататък отношението на Раковски към болшевиките, защото те са тези, които го укриват, когато той е потърсен от властите, за да бъде арестуван. Болшевиките го изпращат в Кронщад, откъдето заминава за Стокхолм, за да участва през септември 1917 г. в конференцията на цимервалдци.

Октомврийската революция заварва Раковски в Стокхолм. Оттам той обявява в руския печат своето присъединяване към болшевиките. В края на декември Раковски се завръща в Русия и се среща с Ленин в Петроград. Тогава му предлага официално своите услуги. Новата власт начело с Ленин решава да използва Раковски на дипломатическия фронт. Неговият опит, връзки и познанства с много политически дейци и най-вече от средите на международната социалдемокрация са били много нужни на режима.

Когато Раковски е в Петербург, започват и преговорите в Брест-Литовск за сключване на мирен договор с Германия. Излизането на Русия от войната влошава съветско-румънските отношения. Довчерашният съюзник не признава съветската власт. Уреждането на взаимоотношенията между двете страни е възложено на Раковски[12].

На Третия всеруски конгрес на Съветите (23 януари 1918 г.) Раковски произнася реч от името на румънската социалдемокрация. Пред делегатите той заявява, че ще направи всичко, щото Румъния да стане първият револю­ционен съюзник на Съветска Русия[13].

По същото време, когато Раковски произнася своята реч, румънските войски навлизат в Бесарабия под предлог, че трябва да доставят хранителни запаси на румънската и руската армия[14]. Това става повод за скъсване на дипломати­ческите отношения между Румъния и Русия. Властите в Петербург обаче не искат да оставят акта на румънското правителство ненаказан. За тази цел бива решено в Кишинев да се създаде автономна Върховна колегия по руско-румънските отношения, в която влизат руски и румънски революционери[15]. Така Съветска Русия на практика слага началото на вмешателството във вътрешните работи на своите съседи.

На 15 февруари 1918 г. от името на Върховната колегия Раковски предявява на румънското правителство ултиматум за освобождение на Бесарабия. Като не получава отговор, колегията започва военни действия Те скоро са прекратени поради настъплението на германските войски срещу съветската република. При тази трудна за Русия обстановка по предложение на Раковски военните действия против Румъния са сирени[16]. В началото на април съветско-румънският конфликт е решен, за което Раковски има лични заслуги[17].

Русия обаче е обхваната от гражданска война. Украйна обявява своята независимост. Тя се управлява от Централен съвет, в който влизат представители на партии с различна политическа ориентация. Със специално решение на Руската федерация Кр. Раковски е определен за ръководител на руската делегация за водене на преговори с Украйна в гр. Курск. В състава на делега­цията са още Й. В. Сталин и Д. 3. Мануилски. Така Раковски започва да пише страниците от своята украинска биография, които ще са му нужни по-късно, за да бъде назначен и за председател на Съвета на народните комисари на Украйна.

По време на тази мисия се проявяват и първите конфликти със Сталин. Ленин, по неизяснени досега мотиви, в един момент решава да смени Раковски със Сталин като ръководител на делегацията.      Раковски не е известен за това и е обиден

лично на Ленин, като дори иска да напусне делегацията[18]. Сталин ревнува, че на един чужденец е възложена толкова отговорна политико-дипломатическа мисия, че му се гласува голямо доверие[19].

Междувременно на 29 април 1918 г. в Украйна е извършен преврат, Централният съвет е съборен и властта е завзета от П. П. Скоропадски, генерал от царската армия и богат помешчик[20]. Затова преговорите трябва да се водят вече с новото правителство на хетман Скоропадски с цел прекратяването на военните действия на границите с Украйна.

При новата ситуация Ленин отзовава Сталин и назначава отново Раковски да води преговорите със Скоропадски[21]. Раковски пристига в Киев и още на първата пресконференция заявява, че той е пристигнал там, за да ликвидира всички недоразумения между Украйна и РСФСР и да се създадат истински добросъседски отношения, от които са заинтересувани и двете страни[22]. Тогава Раковски за пръв път проявява своя голям талант на дипломат и политик, завидно умение да контактува с политически дейци от противниковия лагер.[23]

Благодарение на качествата си Раковски успява да доведе преговорите до успешен край. На 12 юни 1918 г. между Русия и Украйна е подписано примирие. Изяснени са и предварителните условия за по-нататъшните преговори.[24] Въпреки трудностите, които Раковски среща при воденето на преговорите, оглавява­ната от него делегация допринася значително за увеличаване на стокообмена между Украйна и РСФСР, за облекчаване на положението на руските военно­пленници, за работата на съветската дипломатическа мисия в Украйна и за избягването на военните конфликти на фронтовете по време на примирието.[25]

Разностранната дипломатическа и политическа дейност на Раковски през бурната 1918 г. го обогатява в много отношения. Най-вече тя му позволява да се запознае отблизо с крайно сложното положение в Украйна и да провери своите качества на дипломат и политически деец. Всичко това се оказва изключително важно за по-нататъшното развитие на Раковски като държавен деец.

На 19 януари 1919 г. В. И. Ленин съобщава на Кр. Раковски окончателно, че го назначава на работа в Украйна, където положението е извънредно трудно вследствие на т. нар. „председателска криза“, която заплашва да прерасне в правителствена. „Председателската криза“ е резултат на сблъскването между левите, които били мнозинство в правителството на Украйна (начело с Г. Л. Пятаков), и десните, които пък са мнозинство в Централния комитет на КП(б) на Украйна начело с 3. И. Квиринг. Мнозинството в ЦК на партията се обявява против по-нататъшното оставане на Пятаков на поста председател на украин­ското правителство. Но кой да го замести – единно мнение нямало. Тогава именно възниква идеята да се обърнат към Ленин с молба да изпрати Раковски като неутрална фигура, но в същото време добре известна в Украйна от по-раншната му дейност. На 10 януари 1919 г. от Харков в Москва е изпратена телеграма, подписана от членовете на президиума на ЦК на КП(б) на Украйна, с която се съобщава, че единодушно е прието решението Раковски да оглави правителството на Украйна.[26] В беседа с Ленин по този повод Раковски изразява опасение за това как ще бъде посрещнат той в Украйна като неин пръв ръко­водител, след като няма нищо общо с тази страна. Ленин шеговито му казал, че трябва да намери някоя своя баба от украински произход.[27]

Раковски пристига в Харков на 22 януари 1919 г. В този ден се провеждал митинг във връзка с убийството на Роза Люксембург и Карл Либкнехт в Германия. Още от гарата Раковски отива направо на митинга, където държи реч. На следващия ден говори на заседанието на харковския градски съвет, а вечерта пред правителството на Украйна. На 24 януари 1919 г. на заседание на Временното работническо правителство е поставен за разглеждане един един­ствен въпрос – „За председател на правителството“. Заседанието е кратко – Раковски е избран. На 29 януари 1919 г. се появява ново официално название – Съвет на народните комисари на УССР с първи председател Кръстьо Станчев Раковски.

Избирането на Раковски за министър-председател е посрещнато с различни чувства. Някои считали неговата кандидатура за неподходяща. На първите заседания на правителството много негови предложения не са подкрепени от министрите. Постепенно обаче Раковски се налага и успява да примири левите и десните както в партията, така и в правителството на Украйна. Със своята оперативност и дипломатическо умение да контактува и убеждава опонента си той стабилизира своето положение и се налага като авторитетен ръководител, който бързо и оперативно започва да решава много назрели въпроси.

Работата е извънредно напрегната. Още в началото на март му се налага да вземе участие в Третия конгрес на компартията, в Учредителния конгрес на Коминтерна и на Третия всеукраински конгрес на съветите. Раковски, както е известно, е един от най-активните участници в Учредителния конгрес на Комунистическия интернационал, състоял се от 4 до 6 март 1919 г. Тук той е избран и в състава на Изпълнителния комитет на Коминтерна, съставен от пет човека. На конгреса на съветите Раковски изнася доклад за дейността на оглавяваното от него правителство, като подчертава тези неотложни задачи и мерки, които трябва да се приемат в борбата с враждебната опозиция и започ­ването на стопанското строителство. Не всички делегати на всеукраинския конгрес на съветите обаче признавали законността на новото правителство и на неговия председател. Така например представителят на украинските леви есери Шелопин заявява, че дейността на украинското правителство е незаконна, тъй като то не е избрано на конгреса, а е „назначено“ от Руската комунистическа партия. На конгреса особено остра полемика се разгръща по въпроса за държавния език. Раковски се обявява против въвеждането на украинския език за официален. По негово мнение всички езици са равни. Провъзгласяването на украинския език за държавен според него можело да засили властта на контрареволюцията в лицето на Скороиадски и Петлюра. От друга страна обаче, той считал за недопустимо да се насажда насила и руския език и да се забрани на украинските селяни да разговарят на своя роден език.

На този конгрес Раковски вече е избран (сега на законно основание) за председател на Совнаркома на Украйна и същевременно за министър на външните работи.[28]

Една от главните задачи, които Раковски вижда за себе  си е укрепването на боеспособността на армията и обединяването на патриотичната основа на много петлюровски атамани и други военни дейци, участвали в борбата против кайзерова Германия и против хетман Скоропадски. В същото време обаче вътре в Украйна постепенно започва да се налага диктаторския режим на болшевишката партия: въвеждат се задължителните държавни доставки на валяните. Мерките на „военния комунизъм“ са посрещнати с недоволство от селяните.[29]

Големи затруднения на Раковски създават анархистките банди на Махно, противосъветските заговори в армията, настъплението на Деникиновата армия, която заема столицата Харков и други големи градове. Раковски провежда ред мероприятия в областта на военното дело, за заздравяване на воинската дисциплина, но нищо не може да спре настъпленията на Деникиновата армия.[30]

На 30 август 1919 г. Киев е зает и правителството на Раковски е принудено да се премести в гр. Чернигов, а след това и в Москва. По предложение на Троцки – военния министър на РСФСР, Раковски възглавява Политическото управ;ние на Революционния съвет на Украинската република. В резултатна разгрома на Деникиновите и Петлюровите войски в края на 1919 г. значителна част от територията на Украйна е освободена. В тези години Раковски идва до твърдото убеждение, че главната гаранция за свободата и независимостта на Украйна може да бъде осигурена само като се реши редикално селският въпрос.[31]

Временното затишие на гражданската война в Украйна скоро завършва, през април 1920 г. започват военните действия с Полша. Елитни части на съветската армия са прехвърлени на полския фронт. Против съветското правителство в Украйна предприема военни действия и барон Врангел, който завладява значителни територии от Украйна. Войските на анархиста Махно също заплашват независима Украйна. Гражданската война взема широки размери. В тези условия, когато се засилва и чуждестранната интервенция, Раковски ратува за прилагането на „червен терор“ в отговор на белия.[32] През 1920 г. в борбата против бандитизма Раковски предлага да се прилагат най-жестоки репресивни мерки против бандитските формирования.[33]

На 12 октомври 1920 г. Полша търси примирие с Русия и Украйна, като е отказва от някои свои териториални претенции. Подписан е предварителен, след това и постоянен мирен договор. Това дава възможност на двете съветски републики да съсредоточат силите си в борбата против Врангел. Раковски е назначен за член на Революционния военен съвет на целия южен фронт, който е командва от М. В. Фрунзе. Оттогава между Фрунзе и Раковски се създават другарски отношения, продължили дълги години.[34]

Активните действия на Червената армия под командването на Фрунзе довеждат до пълната победа над Врангел. На 16 ноември 1920 г. Фрунзе телеграфира на Ленин за превземането на Керч и освобождаването на Крим. От името на правителството на Украйна Раковски се обръща към червеноармейците с поздравителна телеграма по повод на това важно събитие.[35]

След разгрома на белогвардейската армия ЦК на Украинската партия приема постановление за борба против бандитизма. Бандитските групи на територията на Украйна по това време наброяват 27 хиляди души. Към това число се прибавяли и всички, които отказват да постъпят в армията или са избягали от нея. Силно нараства и броят на анархистите под водачеството на Махно. В тяхно лице селяните търсят опора в борбата им против военния комунизъм..[36] След разгрома на Врангел войската под командването на Фрунзе обявява война на махновците, но чак през 1921 г. се удава да разгроми анархистките банди на Махно. След въвеждането на Новата икономическа политика НЕП) намалява тяхната социална база. Така през есента на 1921 г. Украйна вече можела да пристъпи към мирно строителство.

Новата икономическа политика, която е въведена официално в Украйна, предизвиква критика както отляво, така и отдясно.[37] Не всички я одобряват. Раковски и сега проявява своя реалистичен нюх и разбиране, че само НЕП може да изведе Украйна от стопанската разруха. По негова инициатива са приети различни мерки, които стимулират селскостопанското производство.[38] Като председател на Съвета на народните комисари той способства за развитието на различните форми на селскостопанската кооперация. По негова инициатива в Украйна е създаден и Всеукраински кооперативен съюз, а също така и аналогични съюзи при местните изпълкоми.[39]

На Раковски било съдено да преживее и големия, незапомнен от историята глад в Украйна по време на голямата суша през 1921 и 1922 г. Мнозина считали, че сушата и гладът ще принудят съветската власт да капитулира. Борбата с глада става първостепенна задача пред оглавяваното от Раковски правителство. През юли 1921 г. Раковски заедно с Фрунзе предлагат допълнителни мерки за разширяване на площите за сеитба на царевица и фасул във всички губернии, където климатичните условия на Украйна позволяват. В докладна записка до Ленин Раковски настоява да се покаже на селяните как да се обработват тези култури, тъй като незнанието можело да компрометира идеята и да разочарова селяните. В записката на Раковски се говори за отглеждането на царевица със същата компетентност, както по най-сложните и заплетени въпроси на дипломацията.

През 1921 г. Раковски взема най-активно участие в пленума на ЦК на РКП(б), когато се обсъжда въпросът за борба против глада и продоволствения данък. На този пленум се предлага да се свика веднага съвещание на всички военни работници, които под ръководството на Раковски да обсъдят въпросите на борбата с глада и с възстановяването на транспорта.[40]

Кр. Раковски взема активно участие в утвърждаването и на плана за електрификация на страната (Г03ЛР0). Когато пристига в Харков, той с въодушевление разказва пред кореспондентите как в бъдеще цяла Украйна ще се покрие с гъста мрежа от електростанции и железопътни линии. Но на тези грандиозни планове, както ги чертаел Раковски, не било съдено да се осъществят скоро. В страната цари разруха, топливото не стига, престъпността нараства. Раковски разбира, че съдбата на страната зависи много от състоянието на каменовъгления басейн — най-главния източник на енергия, и затова усилията са насочени към укрепването и разширяването на Донбас. Раковски издейства средства от правителството на РСФСР за закупуване на копачни машини, електровози, конвейри за механизирането на труда на миньорите40. В резултат от комплексно проведените мероприятия украинското правителство успява да намали остротата на топливната криза.

Трудно е да се намери област в държавната и политическата сфера на Украйна, където Раковски да не работи и да не е дал свой принос. Голяма заслуга има при решаването на ред социални проблеми като ликвидиране на безработицата, неграмотността, безпризорното при децата, в борбата против алкохолизма и др.

Когато се разглежда дейността на Раковски като председател на украин­ското правителство, не може да не се спомене и неговият принос за укрепването на българо-украинските връзки. Българският му произход не е могъл да не даде благоприятно отражение за връзките между двете славянски държави. (това е тема за цялостно изследване).

В края на Първата световна война след Брест-Литовския мир Украйна се отделя от Русия, българското правителство бърза да установи дипломатически отношения с новата държава. Като най-подходящ за посланик в Украйна е определен проф. Иван Шишманов. Посредством своя тъст – известния украински учен, емигрант по това време в България – Михаил Драгоманов, има широки връзки и познанства с видни укранскиучени и общественици. В създаването на новата украинска държава Шишманов виждал по­беда над царското самодържавие, без да подозира, че новото украинско наци­оналистическо правителство не ще бъде ио-благосклонно към свободата и прогреса, към които професор Шишманов така искрено се стремял. След ус­тановяването на съветската власт в Украйна Шишманов се завръща в България.[41]

Въпреки липсата на дипломатически отношения благодарение на Раковски културните и научните връзки не прекъсват. През юли 1923 г. Българската академия на науките иска от Раковски да съдейства за установяване на кон­такти със съветските научни учреждения. По този повод Раковски се обръща към известния българист Н. С. Державин в Петербург: „Уважаеми професоре, изпращам Ви писмото на Българската академия на науките и разчитам, че Вие от своя страна ще направите съответните стъпки пред Руската академия на науките за възстановяване на съществуващите преди това връзки. От своя страна, изпращам копие на даденото писмо и до Украинската академия на науките с молба последната да влезе във връзка с Вас. Мисля, че това ще бъде извънредно полезно както за трайните културни връзки между Русия, Украйна и България, така и специално в интерес на изучаването бита на българските колонии в Украйна и Крим“.[42]

Заемайки високия пост министър-председател, Раковски намира време да отдели специално внимание и на България, където на власт е правителството на БЗНС. От множеството запазени досега документи се виждат явните симпатии на Раковски към неговия именит съотечественик Александър Стамболийски, заел се с грандиозно реформаторско дело. Затова Раковски действа по-смело (отколкото Москва) за установяването на нормални отношения между двете държави. Основно неговото внимание е насочено към репатрирането на войниците и офицерите от антиболшевишката армия, значителна част от които след завършване на гражданската война се оказват на българска територия.

В качеството си на министър-председател и министър на външните работи на Украйна Раковски получава доклади и съобщения за положението и събитията в България. Той съдейства за командироването на длъжностни лица за закупуване на семена, продоволствени стоки и медикаменти от България за гладуващите в Украйна през 1921 г.[43]

Раковски действа съвместно с Украинския червен кръст, който има свой представител в България – Христо Килифарски. През февруари 1921 г. Раковски изпраща на Килифарски инструкции, като му препоръчва на първо място да организира репатрирането на хора на науката, специалисти в областта на техниката и медицината, които са дошли в България с остатъците от армията на Деникин и Врангел.[44]

През септември 1921 г. по препоръка на Раковски украинското правителство решава да изпрати в България специална репатриционна комисия, която трябва да организира колективното завръщане в родината на работници, селяни и представители на интелигенцията. Раковски смята, че това предложение ще намери съчувствие в България и че „ще послужи като основа за установяването на приятелски отношения между двете страни”.[45] Не но вина на българската страна на тази комисия не било съдено да изпълни предназначението си, но интересът на Раковски към България продължава и през следващите години.

Бележитият българин полага много усилия за установяването и на дипломатически отношения между Русия и Украйна с България, но и те не се увенчават с успех. Симпатиите му към неговата родина България се проявяват ярко и на Генуезката мирна конференция през 1922 г. Там Раковски представлява Украйна и след Чичерин (представител на Руската делегация) Раковски е второто лице в общата съветска делегация.

В Италия Кр. Раковски установява преки връзки с много европейски дипломати и представители на отделните страни, но особено оживени били контактите му с министър-председателя на България Александър Стамболийски. Това се обяснява с обстоятелството, че от всички представители на съветската делегация той в най-малка стенен е повлиян от догмите на болшевишката парадигма. Както вече се каза, Раковски с интерес наблюдава опита на еднопартийната селска власт в България и горещо й симпатизира. През май в печатния орган на БЗНС в. „Земеделско знаме“ се появява публикация от дневника на Стамболийски под заглавие „Какво става в Генуа?“ Написан от трето лице, дневникът дава представа за контактите на автора (Стамболийски) с отделните делегати. Значително място в този дневник е посветено на Раковски. „На верандата на сграда[та], където се водеха преговорите, в почивките случайно се срещат делегатите Раковски и Стамболийски, ръкуват се и започ­ват оживен разговор. Те се познават повече от 20 години. Няколко фотографи се насочват към тях, без да подозират интересните за света събеседници. Оживеният разговор се води около нотата на руското правителство до българ­ското по повод на врангелистките емигранти в България. Двамата българи завършват разговора си за руските работи и се разделят най-любезно“.

По-нататък в дневника е записано: „Днес е празник. Ние тръгнахме да се поразходим в Генуа. Във вагона ние заварихме и руската делегация. Раковски поиска да говори с г-н Стамболийски и се отправи към купето му. Оставихме ги сами да си приказват… .Към Стамболийски Раковски се обръща на матерния си език и казва простичко „Нека говорим открито като сънародници“. Раковски подчертава, че България би могла да намери изход от затрудненото си между­народно положение само с помощта на Русия, тъй като Съветска Русия укрепва и ще защити решително страни, които са пострадали от наложените им не­справедливи мирни договори. След това той пита Стамболийски: „Кога Бъл­гария ще признае Съветска Русия?“ – „Когато я признаят великите сили“ – отговаря Стамболийски“.[46]

С участието си на конференцията в Генуа България се надява да смекчи заробващите условия на Ньойския мирен договор, като иска облекчения при из­плащането на репарациите. Поставя въпроса и за тежкото положение на българското малцинство в съседните страни, както и тези за обещания излаз на Бяло море. Българската делегация, водена от Ал. Стамболийски, се надява, че на срещата си с „големите“ ще съумее да ги убеди в справедливостта на българските искания. За да не засилва обаче тяхната подозрителност, че самостоятелното управление на БЗНС в България е „оранжев болшевизъм“, както пише по това време европейската преса, българската делегация се стреми да се държи по-далече от болшевиките. Но се случва така, че благодарение на Раковски тя има най-много контакти и разговори именно със съветската делегация.

Срещите на Раковски с българската делегация дават повод на западния и на балканския печат за произволни предположения по повод на перспективите на руско-българските отношения. Така например в румънския печат се появява телеграма от Лондон, че Раковски е подписал в Генуа договор с българското правителство, че той заедно със Стамболийски инкогнито са заминали за София и пр.[47]

Истината е друга. В качеството си на представител на Украйна на Генуезката мирна конференция Кр. Раковски защитава националната кауза на България, прави всичко по възможностите и прерогативите си, за да защити националните интереси на родината си. Двамата големи българи – Кр. Раковски и Ал. Стамболийски – разговарят насаме за следвоенното устройство на света, за установяване на нормални отношения между двете славянски държави. В конфиденциално писмо от Генуа Стамболийски съобщава: „Снощи бяхме на вечеря у господин и госпожа Раковски. Там бяха Чичерин и Красин и други съветски делегати. Разговорът ни трая до 12 часа през нощта. Няма нужда да Ви донасям, че руснаците във всички моменти проявиха своите адмирации и симпатии към България“.[48]

За срещите си с Раковски Ал. Стамболийски говори и в Народното събрание на 26 януари 1923 г. В България той е обвинен от Янко Сакъзов за близките му връзки със съветската делегация. Ето какво отговаря Стамболийски: „В последно време българският народ е забравил своята признателност към руския народ – се провиква премиерът. – По време на войната нашият народ измени на своите освободители заради сближението му с неговите врагове, за да се бори против тези, които го освободиха. Г-н Сакъзов говори: „Ти кокетничиш с руснаците“. Не само ще кокетнича с тях, но ще ги моля, ще плача пред тях за защита на народните интереси. В какво се заключава моето кокетничество, г-н Сакъзов? Срещнах се с тях на Генуезката конференция, на Лозанската конференция… Защо аз съм длъжен да им обявявам война? А може би ти искаш ръката си да не подавам? Защо? Ако подам ръка на тези, които последния къс хляб ни отнемат, то защо аз да не съм длъжен да подам ръка на тези, които не ни засягат?“[49]

Разговорите между Раковски и Стамболийски се следят с оживен интерес и в Англия, и във Франция. Там също се изказват опасения за възможното съглашение между България и Русия. Въпреки че когато става въпрос за възстановяване на дипломатическите отношения между двете страни, Стамболийски заявява на Раковски: „Не можем да го сторим дотогава, докато великите сили, в чиито ръце се намира съдбата на България, не признаят Вашето правителство“.[50]

Стамболийски използва личното си познанство с Раковски, за да установи връзки и с Ленин. Когато се завръща от Генуа и Лозана, Стамболийски се свързва с Раковски чрез неговата племенница – известната деятелка на социалистическото движение в България Койка Тинева, и нейния съпруг Никола Харлаков. Чрез Раковски премиерът на България иска да узнае личното мнение на Ленин за бъдещето на българо-съветските отношения.[51] Девети юни 1923 г. осуетява обаче искрените намерения на Стамболийски да нормализира отно­шенията със Съветска Русия.

* * *

Още преди смъртта на Ленин Раковски влиза в остри противоречия със Сталин, който по различни поводи започва да замества със свои предани нему хора много дейци в Украйна. Упражнен е силен натиск за освобождаването и на Раковски от поста председател на Совнаркома на Украйна. Раковски се смята за пречка в борбата на Сталин за еднолична власт. През 1923 г. Раковски е назначен за посланик в Англия. По-късно, през 1929 г., когато е заточен в Саратов, Раковски казва: „През 1924 г. от мен направиха един дипломат не заради моите дипломатически качества, които имах, а защото бях опозиционер“.[52]

Преживял по-голяма част от времето извън България, Раковски остава за цял живот привърженик на най-добрите традиции на европейската демокрация, остава верен и на социалистическите идеи, с които е закърмен още от младини, лично е общувал с най-видните европейски социалисти. Затова той се обявява против налагащата се бързо тоталитарна система в СССР и скоро си спечелва омразата на Сталин. Раковски е един от първите критици на сталинизма, обявява се против неговите методи на строителството на социализма, против прекомерния централизъм и бюрокрация, за демократични норми на живот в обществото. Той с болка наблюдава как с развитието на култа към личността се разширяват произволът и беззаконието, как безсмислено загиват талантливи дипломати, учени и военачалници, много от които той лично познава и никога не се е съмнявал в тяхната гражданска честност.

На Петнадесетия конгрес на КПСС през 1927 г. заедно с още 98 души Раковски е изключен от комунистическата партия. През януари 1928 г. той е въдворен в Астрахан, след това е заточеник в лагерите на Саратов, а после в Бараул. Там българският революционер, верен на идеалите на бъл­гарските възрожденци, на своя вуйчо, решава да изучи и напише труд за Г. С. Раковски и негова та епоха. Едновременно с това пише изследване за утопичния социализъм на Сен Снмон, започва изследване и за Васил Левски.[53]

От 1934 до 1938 г. Раковски се връща в Москва, но през 1938 г. отново е арестуван и съден от Военната колегия на Върховния съд на СССР за „вредителска терористическа дейност“.[54] Върху Раковски е хвърлено чудовищното обвинение, че от 1924 г. е агент на английското, а от 1934 г. и на японското разузнаване.[55] Осъден е на 20 години затвор и е разстрелян заедно с други политически затворници на 11 септември 1941 г. в подземията на затвора на гр. Орел. На 4 февруари 1988 г., с решение на Пленума  на Върховния съвет на СССР, Кръстьо Раковски е реабилитаран.

На мястото на масовите убийства от времето на Големия терор е изграден мемориален комплекс. Паметната плоча увековечава бореца, заплатил с живота си верността към демократичните и свободолюбиви идеи на XX век. И още – да напомня на днешните и идните поколения за големия патриот и родолюбец, който не е преставал да се чувства българин – Кръстьо Раковски.


[1]Ф е р м а н д ж и е в, Н. Родови хроники. С., 1977, с. 30; С т а н ч е в, М. Д-р Кръстьо Раковски – държавник, политик, дипломат. С.,…., 314 с

[2]Освобождение X. Г. Раковского из румынской тюрьми. – Пролетарския револю­ция. 1924, № 6, с. 249.

[3] В е к о в, А. Революционна България и революционна Русия. С., 1987, с. 87, 102.

[4] В ы л ь д е р, М. 30 дна из страниц эпопеи мужсства и героизма. – Вопросы истории КПСС, 1989, с. 112.

[5]Центральний государственный архив литератури и искусства СССР. Ф. 135, оп. 2, ед. хр. 519, л. 8–9.

[6] Русские ведомости, 1917, 17 июня.

[7] Собрание Отдела рукописсй Российской Государственной библиотеки (по-нататък СОР. РГБ). Ф. 135. к 32, ед. хр. 43, л. 1.

[8] Речь, 1917, 7 июля.

[9] Речь, 1917, 7 июля.

[10]Р а к о в с ь к и й, X. Ленин и Маркс. Держвидавнитство Украïни и Харков, 1925, с. 9.

[11] П о л я р н и й, Л. X. Г. Раковський. X. Книгоснïлка, 1925. с. 20.

[12] ЦГАОР, СССР. Ф. 130, оn. I, д. 89, л. 70.

[13] III Всероссийский съезд Советов рабочих, солдатских и крсстьянских депутатов, Пб, 1918, с. 11.

[14] ЦГАОР. СССР. Ф, оп. 23, д. 5, л. 104.

[15] П а к т а м. Оп. 23, д. 6, л. 13–16.

[16] Гражданская война. Материали. Т. 2. М., Госиздат, 1923. с. 54, 64–65.

[17] Р а к о в с к и й, X.,  В. Д е м б о.  Румынские притязания на Бессарабию. М. – Л. Московский рабочиы, 1926, с. 16.

[18] ЦГАОР, СССР. Ф. 130, оп. 2, д. 506, л. 10.

[19] Пак т а м, л. 12.

[20] Р а к о в с к и й, X. Г. Ильич и Украйна. – Украïнський ïсторичний журнал, 1989, № 4, с. 115.

[21] ЦГАОР, СССР. Ф. 130, оп. 2, д. 352, л. 196.

[22] Киевская мисль. 1918. 23 мая.

[23] Р а к о в с к и й, X. Ильич и Украйна. – Коммуиист, 1925. 21 января.

[24] ЦГАОР, СССР. Ф. 130, он. 2, д. 510, л. 33–35.

[25] П а к т а м, л. 36, 46, 47, д. 507, л. 131–132, л. 508, л. 4–7.

[26] ЦГАОР. СССР. Ф. Р-130, оп. 3, д. 714, л. 12.

[27] Р а к о в с ь к и й, X. Иллпч i Украïни, с. 3.

[28] Пролетар, 1923, с. 64.

[29] Ч е р и я в с к и й. Г. И. Письма В. Г. Короленко к X. Г. Раковскому. — Вонроси истории, 1900, № 10.

[30] Гражданская война па Украине. Т. I. Кн. 1, с. 630–632.

[31] М е л н и ч е н к о, В. Председател на Совнаркома на Украйна. – Известия на Института по история па БКП. С.. 1989, т. 64, с. 229.

[32] ЦГАСА. Ф. 33987, оn. 1, л. III.

[33] COP, РГБ. Ф. 135. РП. К. 32, ед. хр. 43, л. 27.

[34] Известия. 1925. 5 ноября.

[35] ЦГАОРС УССР. Ф. 2, оn, д. 574, л.. 10.

[36] А и т о и о в-0 в с е е и к о, А. А. Записки о гражданской войне. Т. 4. М. –Л. Госвоспнздат. 1933, с. 116–117.

[37] Раковск и й, X. Г. Комитеты заможних селян и новая экономическая политика. Госиздат Украйни, 1923, с. 17.

[38] Iсторiя селянства Украïнськоi РСР. Т. 2, 1967, с. 86.

[39] Комнистичiна партiя Украши в резолюцiах i решениях. Т. I, с. 144.

[40]Р а к о в с к н, Кр. Автобиография. – Комунистическо знаме, 1927, с. 50–55.

[41] Д и м о в. Г. Иван Шишманов. С., 1988. с. 76–77.

[42] П а и а й о т о в, Ф. Доктор Кръстю Раковски. С.. 1988, с. 368–369.

[43] Центральный государственний архив высших органов власти и управление Украйни (По-нататък ЦГА ВОВУ). Ф. 4, оп. 1, ед. хр. 652, л. 32.

[44] П а к т а м. Ф. 2., оп. 2, ед. хр. 224, л. 17. Христо Килифарски в писмо до Г. И. Чернявски от 5 октомври 1960 т. съобщава интересния факт, че професор В. П. Воробьоа е един от първите, който се завръща и става по-късно известен с това. че балсамира трупа па Лепни. Вж. и В о л к о г о и о в, Д. Ленин. Кн. 2. М., 1994, с. 375–377.

[45] ЦГА ВОВУ. Ф. 4, оп. 1, ед. хр. 168. л. 47. Вж. ио-иодробно и Г о л о в к о, В. А., М. Г. Станчов и Г. В. Ч е р п я в с к и й. Между Москвой и Западом. Харъков, 1994. с. 95–96.

[46] Вж. по-подробно: Панай о т о в, Ф. И мъртвите ще проговорят. С., 1990, с. 120–122.

[47] Вж. Р е в я к и н а, Л. БЗНС и Съветска Русия. С., 1981, с. 64–65.

[48] Под знамето на Октомври. Т. 2. С„ 1973, с. 226. Срв. Пана й о т о в, П. Бълга­ро-съветски отношения 1917–1923. С., 1982, е. 162.

[49] Дневници на XIX ОНС, 14 юни 1922, с. 331. Вж. и Р е в я к и и а, Л. Цит. съч., с. 64–65.

[50] Пладне, № 10, 29 март 1939.

[51] ЦДИА, ф. 1313, on. 1, а. е. 12.

[52] Т н н е в, Л. Спомени за Кръстю Раковски. – Литературен фронт, № 1, 1 ян. 1988; Р а з г о н, Л. Непридуманные. – Юность, 1988, № 5, с. 13–14.

[53] АТанасо в а, П. Победи на истината. — Учителско дело, № 12, 23 март 1988; срв. и В е к о в, А. Виден революционер интернационалист. – Исторически преглед, 1989, № 1, е. 14–15.

[54] В е к о в, А. Закъснялото завръщане на Кръстю Раковски пред съда на Ви- шински. – Литературен фронт, .№ 9, 25 февр. 1988; Ваксберг, А. Царицата на доказателствата Вишински и неговите жертви. С., 1996, с. 172–174.

[55]В е к о в, А. Цит. съч.